Кое е най-щурото нещо, което сте правили? Защо скачането с бънджи се счита за нещо лудо, а стоенето на канапето пред телевизора е прието за нормално? Причината се крие в нашият стремеж към зоната ни на комфорт. Това е онова състояние или комбинация от обстоятелства, с което сме свикнали, познаваме добре и не се чувстваме заплашени.
Въпреки че може да бъде нещо хубаво, което ни носи щастие и спокойствие, стремежът ни към комфортната зона често се превръща в пречка пред постигането на по-добър живот. Той ни пречи да откриваме нови неща, да трупаме ценен опит и да правим усилия, които биха ни донесли успехи и удовлетворение. Но защо сме толкова привързани към зоната на комфорт?
Отговорът на този въпрос се крие още в ранна детска възраст, когато родителите се стремят да обградят едно дете с истинска ограда от правила, която да го защитава от опасностите на заобикалящия го свят. „Не излизай на улицата!“, „Не говори с непознати!“, „Облечи се добре!“ – това са все правила, които имат за цел да го предпазят.
Те обаче правят много повече от това – променят го и от любопитен, отворен към новостите младеж го превръщат във внимателен възрастен, който изпитва страх към непознати ситуации и промени.
Когато едно дете се изправи пред проблем, двете емоции, които то може да изпита са страх и гняв. Това е съвсем нормално. Тези две чувства са ни служили добре в борбата ни за оцеляване в продължение на хилядолетия, предизвиквайки двете най-често срещани реакции на всеки един проблем – да избягаме или да се сблъскаме с него.
Днес светът е много по-сигурен и защитен отколкото във времената, когато тези емоции са възникнали. Те обаче продължават да бъдат насаждани от поколение на поколение и работят все така безотказно, както са работили и преди. Нещо повече – те могат да възникнат както при появата на реална заплаха, така и ако просто си помислим, че сме застрашени. Дори самата мисъл за заплаха може да ни накара да изпитваме страх или гняв. И този механизъм работи още по-добре при децата, при които въображението е много по-силно.
Затова не е чудно, че още на този ранен етап от живота ни възниква стремежът да се чувстваме сигурни и да контролираме ситуацията – това, което наричаме зона на комфорт. Този стремеж се толерира и подхранва от действията на родителите и дори когато пораснем никой не ни обяснява, че вече не е необходимо да оставаме в тази зона. С всичките последици от това – пропуснати възможности за реализация, нови знания, умения, постижения и приятелства.
Струва се да се запитаме: как бихме могли да стимулираме децата си да излизат от своята комфортна зона? Това може да стане като ги оставяме сами да взимат решения и да изследват непознати за тях „територии“, като ги стимулираме да правят нови и различни неща всеки ден, да посещават нови места и да се срещат с нови хора. Като им задаваме въпроси и ги оставяме сами да достигнат до отговорите, вместо да им ги даваме на готово. И дори като поемем риска понякога да остават незащитени, за да се научат сами да се справят с трудностите и проблемите.
